Нойзи с разстърсваща изповед за престоя в затвора
В ролята и на юрист, и на нарушител разбирам шанса, предвиден в закона. В килията е студено. Ноември е, спуска се оловносива сутрин, за пръв път в живота си съм пъхнат зад решетките. Извърших нереална глупост. Лежа на единствената метална пейка и студът се просмуква в костите. Така започва разтърсващата изповед на Ивайло Цветков – Нойзи за престоя му в затвора пред DW.
Ето и как продължава:
„Колегата“ по килия, около 22-годишен, ми дава единственото одеяло. Той поне ме разсмива – вътре е за открадната бутилка водка от денонощен магазин, след което, вместо да драсне нанякъде из квартала, седнал да си я изпие на тротоара пред магазина. Почти комиксов герой.
При него няма каталепсия, няма треска, няма нищо, тъкмо обратното – само огромна вътрешна празнота, докато аз трескаво разсъждавам за непредсказуемите кристализации как се стигна дотук, и една проста отлика, която дълбае в мен: никога преди нито съм правил подобно нещо, нито съм се сблъсквал със закона. И премазващ срам.
Срам, който прекрачва всичко досега в историята и отива в екзосферата на срама, където не ти се мисли за собствената ти глупост. Mоментен срив в разсъдъка. Но ето ме там, в дъното на килията: първи път безразсъден и виновен. Съдбата, лежа и мисля на пейката, докато съкилийникът крещи на полицаите да го пуснат, е като онова на Робърт Грейвс – уж беше благосклонна, а сега е “с полуслова, нашепвани едва”, и съм сам.
Като чаша, забравена на масата, ако обичате Лангстън Хюз. Никой не ми е виновен – става въпрос за обикновен случай на моментен срив в разсъдъка, добре описано явление, което доскоро познавах единствено като научен психологически конструкт.
Всекидневните сложни и стресови ситуации претоварват човешкия мозък до такава степен, че той понякога не е в състояние да прецени ситуацията и предприема ирационални действия или стратегии, както твърди психологът Рафаеле Родоньо“.
Източник: blitz.bg
